Невена Коканова, Вили Цанков, Леда Тасева, Леон Даниел, Георги Миладинов, Боян Дановски, Светлозар Игов са част от личностите, за които Клара Армандова разказва в автобиографичния си роман „Танцът на делфините“.

„Когато бях на 22-23 години, много обичах морето. Имаше една сладкарничка „Албатрос“ в курорта „Дружба“ (днес "Св. св. Константин и Елена", бел. а.), която приличаше на плацдарм за НЛО. Тя съществуваше допреди седем-осем години. Аз излязох на този плацдарм и изведнъж забелязвам, че в лунната пътека танцуват едни делфинчета. Това беше невероятно преживяване“, разказва в интервю актрисата и режисьор.

„Тогава се замислих колко са свободни те и как няма никакви хора отгоре им, никакви кукловоди, никакви подмишници. Те са независими от цялата шумотевица на света. През това време, далечно се чуваха звуците на оркестъра. Свиреха „Тъжен валс“ на Сибелиус. И някак си се сля визуалното със звуковото, а аз бях абсолютно сама с делфините“, допълва Армандова.

По думите делфините в онази нощ са танцували в абсолютен ритъм и в такт с музиката: „Правеха една перфектна дъга и се гмуркаха обратно в тази тъмна водна шир. И изведнъж, тогава разбрах какво нещо е светлината и музиката срещу тъмнината. Тези делфини в книгата са онази надежда, която те кара да вярваш, че винаги има надежда, когато ти се случи нещо много лошо. Пък и ти принадлежиш на един свят на изкуството, който прилича на техния. Стремиш се към колкото можеш, защото ние хората сме несъвършени, а в тях има нещо съвършено“.

Клара Армандова добавя, че във всяка глава от книгата си спомням за делфини: „И ги виждам по различен начин. И ми казват нещо различно. За мен тези делфини танцуват като малцинство. Те са животинки на изчезване. Те са като по-малките народи. А морето е море от сълзите на малките народи. Има и такъв елемент“.

„Танцът на делфините“ обхваща годините от 1953 до 1989-а. „Няма нищо за времето, прекарано във Великобритания, но има препратки и малки подскоци в бъдещето – за да се види, че не съм спряла до 1989 година“, казва с усмивка авторката.  Освен това, допълва тя, моят живот продължава в една друга страна, с друга култура, която беше безкрайно любопитна за мен, но не знам дали би било толкова любопитно за читателите.

„Проф. Любомир Тенев, изключителен човек и ерудит, единственият за времето си шекспировед в България, и преподавател, чиито лекции си спомням и до днес, ми даде самочувствие, когато се посъветвах с него дали да отида да специализирам режисура в страната на Шекспир“, разказва актрисата. 

По думите , има хора като нейните съученици и съученички, с които остават приятели и до днес. По онова време е и предаването „Приказки с шапки“, което от 1975 до 1985 г. се излъчва всяка вечер по телевизията от 19:50 до 20:00 ч., и което прави Клара Армандова любимо лице от екрана. Автор на сценариите е Маргарит Минков, а музиката е на Петър Ступел. 

Клара Армандова е родена на 11 април 1953 г. в София. Като режисьор има над 40 постановки във Великобритания, САЩ, Франция и България. Носител е на наградата за режисура за постановката на „Ромео и Жулиета" от Шекспир на международния театрален фестивал в Единбург (1994). Преподава актьорско майсторство в школата „Визион".
Член е на Съюза на писателите на Великобритания. Гласува за наградите на БАФТА (Британската академия за филмово и телевизионно изкуство). Тя е единственият българин, убедил Лайза Минели да даде гласа си за свой проект. Be bold, my girl! (Бъди смела, моето момиче!) са думите, които американската актриса изрича. Те стават част от спектакъла Stage Struck на Клара Армандова, игран две години в лондонския Etcetera Theatre. През 2021 г. издава „Наръчник за младия актьор“.